април 1, 2007
Почти преклонение… пред свободата.
Върнах се. Ако може да се каже така – аз по-скоро все тръгвам. Нали е кзано – човекът е човек, когато е на път. На път се страхуваме, а сме и дръзки, борим се, отстъпваме, сред всички сме, а сме сами, раждаме се, умираме, от себе си бягаме и себе си намираме. Аз нося номадска душа… Непостоянна и вечно жадна – тя е моята константата.
Изпитвам благородна завист към това,че имаш възможност да пътуваш.Не знам дали и аз съм с номадска душа,но са ме хванали лудите и от доста време мисля само как да се измъкна от това ми положение …Дай Боже и моя ред да дойде,а ти се радвай на твоя,защото наистина Жевееш
p.s. трябваше да напиша “…мояТ ред да дойде…”,ама така става след 2-ри ден ваканция :}